Специализираното производство на готварска сол започва в началото на късния неолит (около 5600 г. пр. Хр.). Използваната за пръв път в Европа технология се основава на изпаряването на солена изворна вода (разсол) в керамични съдове до получаване на суха сол. Процесът се извършва в специално изработени на ръка дълбоки и тънкостенни керамични паници, нареждани чрез дървена „лопата“ в силно нагрята глинена куполна пещ, т.е. чрез акумулираната от съоръжението топлина, получена от изгарянето в него на нужното количество дървен материал. Пещта има два отвора в дебелия глинен купол - по-голям отпред за вкарване на съдовете с разсол и съответно изкарването им по-късно със суха сол, и по-малък страничен - за контрол на процеса чрез достъпа на въздух. Добивът на суха сол от едно зареждане на такава пещ достига около 25 - 26 кг. „Работилницата“ за сол се е намирала на първия етаж на двуетажна къща, вторият етаж бил жилищен.

Силното търсене на готварска сол налага нови производствени съоръжения с по-голям капацитет и изнасяне на производството извън селището, до по-силен солен извор, което става около 5200 г. пр. Хр. Новите съоръжения са проектирани и изградени изцяло за нуждите на производството на сол. Вкопани са в земята и имат овална форма с размери до 4,40 х 2,50 м. Глинобитни стенички с височина 30 - 40 см разделят по дължината вътрешното им пространство на три или четири „улея“. Изваряването на разсола става в дълбоки керамични паници с два срещуположни почти хоризонтални израстъка на устието. Пълните с разсол съдове са нареждани в улеите така, че израстъците да легнат на две съседни стенички. Празното пространство под паниците е запълвано с дървен материал, при изгарянето на който се изпарява разсола. Дървен материал е можело да се добавя в огъня, а разсол да се долива в съдовете. Еднократният добив на сол от такова съоръжение достига 120 - 150 кг, което ускорява търговията с този продукт.
В началото на ранния халколит, около 4900 г. пр. Хр., е извършена модификация на производствените съоръжения и керамичните съдове. Новите структури представляват вкопани в земята ями с размери около 7 х 5 м и дълбочина 1 м. В границите им има две съоръжения, наподобяващи огнища с приблизително правоъгълна форма и размери около 2 х 2,50 м. В „огнищата“ са нареждани един до друг нов вид керамични съдове – дълбоки паници, пълни с разсол. Вместимостта им достига до около 17-20 л − двойно по-голяма от тази на подобните съдове от предходния период. Външната им страна е допълнително обмазвана с глина. Така е увеличавана способността им да поемат и задържат повече топлина. Огънят гори в пространството между съдовете и чрез изпаряване на водата от разсола е получавана влажна сол. Тя е допълнително насипвана, притъпквана и изсушавана в по-малки съдове с вместимост между 200 г и 3 кг. При едно зареждане на новия вид съоръжение са получавани вече от 300 до 500 кг сол.

През средния и първата половина на късния халколит (4700 – 4450 г. пр. Хр.) добивът на сол достига промишлени за времето си количества. Извършена е модификация на технологичния процес, която води до рязко увеличаване на производствения капацитет. Появяват се големи открити съоръжения – ями с диаметър до 15 м и дълбочина до 2 м. На дъното им са нареждани много големи дълбоки дебелостенни обърнатоконични паници с височина до 70 см и тясно дъно, които отвън са дебело обмазвани с глина за да поемат повече топлина. Напълвани са с разсол. В пространството между съдовете е нареждан дървен материал, който осигурява възможност за изваряване на разсола до влажна сол. Следва „изпичането“ на „солени кюлчета“ в малки съдове с различен обем и подготовката им за търговия. Много по-големият обемен капацитет на производствените паници значително увеличава количеството получена сол, При едно зареждане на една такава производствена яма са добивани до 5 тона сол!

Получената в големите производствени ями от втората половина на V хил. пр. Хр. влажна сол е допълнително изсушавана, за да се получи подходяща за пренасяне суха субстанция. „Изпичането“ на солта става в масивни куполни пещи, изградени от камъни и глина. Имат приблизително правоъгълна форма с размери около 5 х 3 м, а височината на вътрешното им пространство е над 1 м. Влажната сол е насипвана и трамбована в цилиндрични или обърнатоконични керамични съдове с различен обем, нареждани в производствените пещи. След силното нагряване, в тях са получавани твърди солни „кюлчета“ с определен еквивалент. Те са крайният продукт на производствения цикъл и основна разменна единица в търговските взаимоотношения. Съдовете за „изпичане“ на влажна сол имат определен „номинал“. Най-малките побират около 20 г, а най-големите – около 8 кг готова за употреба суха сол. Солните „кюлчета“ са транспортирани до близки и далечни тържища или са разменяни на място.

В средата на V хил. пр. Хр. климатът се засушава, температурите се покачват, а солените извори край селището постепенно пресъхват. Изоставен е производственият център, появява се нов вид технология за добив на сол – чрез изпаряване на разсол под въздействието на слънчевата топлина. Извършва се в голямо съоръжение край селищната могила – комплекс от вкопани улеи, кладенец за солена вода и „басейн“ за изпаряване. Производството на сол рязко намалява, започват кървави вътрешни битки за нейното разпределение.

В мисленето на ранните земеделци и скотовъдци сакралното и профанното са неразривно свързани. Появата на специализирано производство води до промени в обредните практики, които в рамките на производствения център са насочени към търсене на символична защита и подкрепа за производство на готварска сол.

Вкопаните обредни структури, открити в солодобивния комплекс, не засягат производствените съоръжения, което показва, че са свързани с период на тяхната активна употреба или с ритуално отбелязване на края на експлоатацията на дадено съоръжение.

През неолита и ранния халколит такива структури са рядкост, но през средния и късния халколит (4700 – 4350 г. пр. Хр.) те се увеличават. Това е ясен знак, че с разширяването и усложняването на солното производство се развиват и специфичните ритуални дейности. Активизирането на обредните практики може би се дължи и на страха от пресъхването на солените извори, което се е и случило малко по-късно в резултат на общото засушаване на климата.

Възникването на праисторическия градски център Солницата се дължи на индустриалното по обем производство на сол. Търговската реализация на този жизнено важен продукт, върху който Солницата има монопол, се осъществява на далечни разстояния под уникалната форма на стокови пари. Преди да бъде консумирана от хора и домашни животни като задължително условие за живота, солта е използвана като парично средство в търговията на суровини и предмети на престижа. Такива стоки са привличани от егейския бряг, Родопите, Странджа и Средна гора на юг, от района на Разград на север. Солта е двигателят на тази търговска мрежа, която включва пътища през Източна Стара планина, по Провадийска река и черноморското крайбрежие. Като резултат на непознати до тогава в Европа социално-икономически отношения, по долното течение на Провадийска река възниква най-ранното йерархичното комплексно общество, оставило изключително богатия Варненски „златен“ некропол на брега на Варненското езеро.

От продължителния живот на хората на това място през периода между 5600 и 4350 г. пр. Хр. се натрупва селищна могила с диаметър около 105 метра и височина около 9 м, културният пласт на която включва напластявания с архитектурни останки от първата половина на късния неолит (около 1 м), средния и късния халколит (общо 8 м!).

Един от резултатите на специализираното производство на готварска сол и търговията на дълги разстояния с този жизненоважен продукт, а именно натрупването на огромно за времето си богатство и нуждата то да бъде много сигурно охранявано и защитавано, налага необходимостта от появата на каменна крепост около селището.
Средно- и къснохалколитното селище Провадия-Солницата е изключително добре укрепено. Проучени са останки от три основни последователно съществували халколитни укрепителни системи (4700 - 4350 ВС), изградени от ломен камък. Опасващите селището от всички страни масивни и високи каменни стени са най-добрата защита както за богатството, събирано в резултат на производството и търговията със сол, така и за живота на неговите владелци. Засега няма данни за подобна каменна цитадела през V хил. ВС в Европа, която освен всичко друго е и невероятно постижение на военната теория и строителното изкуство.

Повече от едно хилядолетие след прекъсване на живота върху селищната могила, през средната бронзова епоха нейната горна повърхност е използвана като погребално поле. След още над две хилядолетия, през ІІ-І в. пр. Хр. върху праисторическия „хълм“ е построена тракийска владетелската резиденция, върху останките на която постепенно е натрупана голяма надгробна могила.

През халколита жителите на Солницата обитават масивни наземни къщи, които обикновено се състоят от едно помещение, но има и къщи с две стаи или с основно помещение и преддверие. Познати са сгради както на един етаж, така и на два или три етажа. През късните етапи в живота на селището то се състои предимно от двуетажни и триетажни постройки. Използваната строителна технология включва масивна дървена конструкция на стените, дървени вътрешни подпори и дървена конструкция на двускатния покрив. Стените са изградени от забити в земята дървени стълбове, около които е изплетен плет от тънки пръчки. Понякога са използвани дъски, прикрепвани хоризонтално към вертикалните стълбове. Подът на приземния етаж е от трамбована глина, а подът на втория и третия етаж представлява масивен гредоред от плътно наредени цели и цепени дървета, покрити с дебел глинен пласт. Двускатният покрив е покрит със снопове от житни стъбла. Няма информация за сглобките между дървените носещи елементи.

В южната периферия на селищната могила са проучени останките от няколко жилищни постройки от средния халколит (4700 – 4600 г. пр. Хр.), унищожени от пожар. Прилепени са към втората каменна отбранителна стена, която има четири входа, равномерно разпределени по дължината ѝ – всяка от двете двойки срещуположни порти е свързана с улица, широка около два метра; двете улици се пресичат в централната зона на селището и съответно го разделят в четири „квартала“. Селището има площ около 5 дка и е плътно застроено с едноетажни и двуетажни къщи, входовете на които се отварят към улица. Най-вероятно са обитавани от едно или две родствени семейства. Интериорът на всяка къща включва домашна куполна пещ, използвана за отопление и приготвяне на храна, до нея „работи“ ръчна каменна мелница за смилане на зърно, което се съхранява в големи глинени зърнохранилища наоколо, глинобитна площадка за приготвяне на храна, много керамични съдове (сн. 6, 7) и домашни сечива.

През късния халколит площта на селището е намалена до около 4 дка. Животът му преминава през два периода. През първия (4600 – 4450 г. пр. Хр.) то е оградено с масивна каменна крепост, която вероятно е имала само два входа – на север и на юг, както и улица, която ги свързва. В резултат на много силно земетресение около 4450 г. пр. Хр. селището е съборено, къщите изгарят в пожар, а горната част на отбранителната стена е разрушена. Следва разчистване на останките, подравняване на терена и изграждане на ново селище. Построена е и нова каменна отбранителна система, стената на която приблизително повтаря трасето на предходната. Не е ясно колко входа има новата крепост, но поне една порта е имало на северозапад. Поради нарасналия брой на жителите, къщите са строени плътно една до друга, като са обособени в групи, разделени от тесни улици. В югозападната периферия на селището е изкопан дълбок кладенец за питейна вода (сн. 8), особено нужна по време на вражеска обсада, което се е случвало не веднъж.

Селището през втория етап на късния халколит (4450 – 4350 г. пр. Хр.) се състои само от двуетажни и триетажни къщи с площ от 40 до 80 кв. м, изградени от дърво и глина (сн. 9). Всеки етаж се състои от по едно помещение. Наземното ниво вероятно има стопански (складови) функции. Може би там е съхранявана солта, готовата за търговия. Вторият етаж е жилищен, там са разположени стандартните „мебели“ на интериора – куполна пещ, хромелно съоръжение за стриване на зърно и глинобитен подиум за приготвяне на храната. Допълват се от подвижния инвентар - керамични съдове, инструменти и сечива за работа в ежедневието. Третият етаж на къщите, които имат такъв, е използван за съхранение на вещи и вероятно за нощуване на част от семейството. Стените на някои къщи са богато изрисувани с червена и бяла боя (сн. 10). Появата на триетажните къщи, чиято височина е достигала 9 м, е уникален архитектурен феномен, породен от нарасналото население на селището. Те може би са и белег на висок престиж.

Обредността заема централно място в живота на праисторическите общности. За древния човек ритуалът е толкова необходим, колкото и всекидневните дейности като земеделието или изграждането на дом. В света на тези ранни общества всичко е свързано – обредът, трудът и традицията се преплитат в едно цяло. Чрез ритуалите се почита паметта на предците, измолва се плодородие на нивата и в дома, повтарят се утвърдените модели на поведение и се препредават основни ценности и вярвания.

Откритите обредни ями на територията на селищната могила са сред най-ярките доказателства за активната обредна дейност на хората от селището. Ритуалите, свързани с тези ями, засягат ключови аспекти от човешкото съществуване – предците, семейството, къщата и всичко в нея, домашните животни и т.н. Най-впечатляваща е обредната яма, вкопана по времето на последното къснохалколитно селище. В нея са депонирани няколко керамични съда, между които и антропоморфен съд с моделирано човешко лице, с дръжки като вдигнати към главата ръце. В ямата е положен и зооморфен съд от рядък вид. Представлява лежащ бик с масивно тяло, покрито с богата украса от червени ленти, кантовани с бялоинкрустирани линии. Като се има предвид богатството на жертвени предмети, може да се приеме, че обредната структура е оставена от ритуал към предците, съпътстващ напускането на селището заради силното засушаване на климата в края на халколита.

Трите последователно съществували халколитни каменни укрепителни системи около селището на древните солопроизводители са изграждани за защита на хората и богатството, натрупано от производството и търговията с готварска сол, т.е. защитават първия „монетен двор“ в Европа. Засега няма данни за подобна каменна цитадела през V хил. пр. Хр. в Европа, която освен всичко друго е и невероятно постижение на военната теория и строителното изкуство. Построяването и преизграждането ѝ е изключително трудоемка дейност, за която са необходими усилията на много хора и от съседни селища, както и на високоспециализирани строители, а това е възможно само срещу достатъчно „пари” (т.е. сол). Така през V хил. пр. Хр. се появява наемният труд. Крепостта Солницата може да бъде издигната, поддържана, преизграждана и разширявана само като централно военно място и като символ на мощта на средно- и къснохалколитната общност в ареала на Провадийска река.

Стената на най-ранната затворена каменна цитадела в Европа е широка около 2,20 м, била е висока поне 4 м, а дължината ѝ е около 250 м. Построена е около 4700 г. пр. Хр. от едри ломени камъни. Крепостта има четири входа, един от които е фланкиран с изпъкващи напред бастиони. Ширината на двете запазени порти на южната страна, разстоянието между които е около 60 м, е съответно 2,40 м и 1,80 м. Съборена от силно земетресение около 4650 г. пр. Хр., стената веднага е заменена с нова, непосредствено до разрушената, с дебелина 1,40 м. Използвани са камъни от първата крепост. Нейните входове са останали на същите места, но големият с бастионите е стеснен до 1,30 м. По-късно новата стена също е срутена от силен земен трус около 4600 г. пр. Хр., а долепените до нея къщи са разрушени при падането й. Двете крепости са от необработени ломени камъни с глинена спойка, заграждат селището с площ около 5 дка и са изпълнявали отбранителната си роля общо около 100 години.

Втората каменна крепост е построена в началото на късния халколит, около 4600 г. пр. Хр. Има неправилна закръглена форма с максимални външни размери 71 х 75 м и затваря площ около 4 дка (сн. 11). В западната част трасето на стената е почти право, докато на северозапад, север и североизток прави широка неправилна дъга. На изток и югоизток има почти правилна дъговидна форма, а на юг и югозапад включва два прави участъка. Както и предходните две, изградени около селището, и тази крепост е от затворен тип. Закръглената ѝ форма всъщност е многоъгълник – лицевата страна е очертана от голям брой по-къси или по-дълги прави отсечки, както изискват правилата за крепостното строителство. На места по лицето на стената са направени чупки, както и дъговидни или ъгловати малки бастиони. Регистрираната ѝ дължина е около 234 м. Дебелината ѝ варира от 2,40 до 4,30 м. Запазената максимална височина е 3,52 м, но като се има предвид дебелината ѝ най-вероятно е била почти двойно по-висока.
Втората каменна крепост е изградена със суха зидария от средноголеми ломени камъни по двете лица и по-дребни във вътрешността. Само лицевите камъни са споени със сиво-жълта глина, с каквато е замазано и външното лице на стената. Пред основата ѝ е подреден широк хоризонтален пласт от дребни камъни за укрепване на терена срещу ерозия. Установена е само една от портите на крепостта (сн. 12). Тя е в североизточната ѝ част, ориентирана към солодобивния център. Запазената ѝ ширина е 1,80 м, но е била малко-по-широка, от нея навътре започва улица, вероятно към срещуположната врата. В този участък са установени следи от вертикално дървено съоръжение, разположено непосредствено до вътрешното лице на стената. Основата на каменната стена следва наклона на селищната могила, само на места вътрешната ѝ страна е вкопана. Крепостта е съществувала около 150 години и е разрушена при много силно земетресение през късния халколит, когато е изгоряло и селището.

Третата каменна отбранителна система е изградена около 4450 г. пр. Хр. от три компонента (сн. 13). Първият елемент е каменната облицовка („кожух“) върху стръмните склонове на селищната могила, представляваща тогава пресечен конус с височина около 7 м и основа около 100 м. Вторият елемент е високата каменна отбранителна стена, която е построена по горната периферия на селищната могила, в горния край на „кожуха“. Ширината ѝ е около 1,40 м, а височината – вероятно около 3,5 – 4 м. Третият елемент са десетките (около 50) близко разположени радиални каменни структури върху „кожуха“, свързващи отбранителната стена и периферията на могилата (сн. 14). Дължината им варира от 10 до 18 метра, ширината им долу е 1 до 1,50 м, а във височината достигат 2,5 – 3 м. Изграждани са като стени или като тела с конично сечение. Тази сложна отбранителна система няма аналог в праисторията на Европа, свидетелство е за иновативен скок във военното строителство на стария континент.
Каменната облицовка на склоновете на селищната могила е направена от плътно наредени ломени камъни. Има двойна функция – укрепване на ронливата повърхност и затрудняване придвижването на потенциалните нападатели. Радиалните структури са изграждани обикновено от по-едри камъни в основата и по-дребни нагоре. Разположени са близо една до друга, на разстояние 1,20 – 1,50 м, в отделни случаи – на по-голямо. Защитната им функция е много важна при нападения на крепостта (каквито явно са се случвали често – между тях са открити стотици костени и кремъчни върхове на стрели и копия, както и човешки кости) - поради тесния „коридор“ между радиалките, там са могли да се движат не повече от двама нападатели и съответно не е можело да бъде организирано силно нападение. Отбранителната стената е изградена както от по-дребни камъни, така и от много големи. Сега всички големи камъни са разпилени по най-горната повърхност на каменния „кожух“, може би свидетелство за преднамерено разрушаване на крепостта.

Досега са открити и частично проучени два от некрополите на халколитния градски и солодобивен център. Първият се намира на около 400 м югоизточно от укрепеното селище, на оттатъшния бряг на Провадийска река, сега частично разрушен (2). Проучен е гроб на жена, положена в свито положение по очи, с инвентар от керамични съдове. Открити са кости от още дузина индивиди, произхождащи от разрушени гробове. Некрополът се отнася към средния халколит (4700 – 4600 г. пр. Хр.). Вторият некропол е установен на 150 м югозападно от селището на площ от около 9 дка (3). В него досега са проучени 51 гроба на възрастни индивиди и деца, организирани в неправилни семейни участъци, характеризиращи се с разнообразен погребален ритуал. Разкрити са на дълбочина от 1,70 до 4 м от съвременната повърхност. Некрополът се отнася към последния етап от съществуването на къснохалколитния комплекс (4450 – 4350 г. пр. Хр.) и отразява възникналите вътрешни конфликти в селището.

Къснохалколитният некропол (4450 – 4350 г. пр. Хр.) включва първични гробове със скелетни останки, вторични парциални гробове и символични гробове. Първичните гробове са единични, в редки случаи в тях са погребани два или повече индивида. Представени са почти всички възрастови групи. Характерните особености на гробния инвентар свидетелстват за погребването на хора от две големи съседни етнокултурни общности в региона. Скелетните останки на няколко индивида носят ясни следи от насилствена смърт, включително и шестте скелета на възрастни и деца в масов гроб. Втората група гробове съдържа препогребани скелетни останки (вторични гробове), в повечето случаи придружени от гробен инвентар. В проучената площ на некропола са депонирани медни инструменти, предмети на престижа от черупки на мекотели и керамични съдове, които се интерпретират като символични гробове или като следи от поменални обреди.

Горната повърхност на селищната могила е използвана като некропол през средната бронзова епоха. Досега са установени три близкоразположени гроба от този период, единият от които е под малка каменна могила. Погребванията са извършени с трупополагане в свита позиция. В единия гроб са установени два керамични съда.

В Югозападния и Северозападния сектор е разкрита част от аристократичен комплекс, изграден върху заравнената повърхност на могилата и впоследствие покрит от надгробен насип. Комплексът е функционирал в периода ІІ до средата на І в. пр. Хр. и вероятно е загинал при един от походите на дако-гетския владетел Буребиста.
И двете установени сгради от комплекса са силно нарушени от голям линеен изкоп, направен вероятно през Късната античност.

Тракийският аристократ, който заедно със семейството си е обитавал луксозния комплекс, явно е бил много богат. Логично е да се допусне, че богатството му се е дължало на производството и търговията с готварска сол. Още преди няколко години южно от втората постройка бяха открити около 200 фрагменти от луксозни гръцки чаши с украса, каквито до тогава бяха установени само в гръцките колонии по черноморския бряг. Комплексът е обслужван и от обреден център, в който преди три години беше открита известната есхара с женски изображения в адорация.